Communication Academy на ръба между хаоса и реда (или как живеем, това което проповядваме)
Наскоро в интервю по националното радио ни попитаха ‘Кои са принципите ни на общуване и развитие в Communication Academy?’. Този въпрос съвпадна с едно търсене от последните няколко месеца в посока осмисляне на процеса ни на развитие като организация и вероятно най-важният въпрос за всяка уважаваща себе си структура от хора ‘Как живеем това, което проповядваме?’. Тази статия е плод на това вглеждане в живота на една организация и е написана паралелно от основателя на организацията (Емилия) и най-новият член на екипа (Антон). Така тя носи в себе си енергията на това да си органично свързан с нещо и да си дистанциран едновременно.
Вярваме, че споделянето на опита ни може да бъде полезно за всички, които търсят идеи и вдъхновение за един малко по-необикновен начин на работа и живот.
Работа със съмишленици, а не с подчинени
Едно от основополагащите вярвания в Академията е, че ценността на живота и работата се крие в свързването между хората. Хората, ‘работещи’ в Communication Academy се вдъхновяват от пълноценното общуване, в което дълбочината на връзката със себе си определя качеството на диалога с другите. ‘Работата’ ни в повечето случаи опира до това да общуваме с хората по начина, който проповядваме – с емпатия, автентичност и смирение. Това е много по-важно от всичко, което се стремим да предадем като знания и опит. Иска ни се клиентите ни да помнят начина, по който общуваме с тях и това да е основа за вдъхновение така да общуват и те. Всичко останало, което правим на курсовете може и да се прочете.
На практика екипът на организацията е рехава група, което означава, че не всички са активни по всяко време и по всички теми. Никога не е имало процес на набиране на персонал и обикновено всеки прави това, което усеща, че иска да направи. Няма ясни роли и длъжности също. Като създател на Академията Еми е формален лидер, но възприема екипа на организацията като група близки приятели и съмишленици. Никой не я възприема като ‘шеф’ също.
‘Стремим се да живеем отвъд очакванията си за това как да се развиваме като екип и организация, дори и да ги имаме. Вярвам, че хората в екипа са достатъчно свързани със себе си, за да действат спрямо вътрешната си представа как и дали да поемат и изпълнят даден ангажимент. Аз лично се чувствам ангажирана с хората повече отколкото с делата им. Досега не ми се е налагало да поставям изисквания или да анализирам нечие представяне. Свободата при нас е цялостна, отговорността на всеки – също. Имали сме трудни моменти и ситуации, които са били предизвикателни, но никога не съм била разочарована от хората и начина, по който са представяли и защитавали организацията. Разчитам много на вътрешната мотивация на хората, с които работя – не мисля, че има друг тип мотивация при нас. И разчитам изцяло на личното осъзнаване за действията и/или липсата на такива на всеки.’ – казва Еми.
‘Доверявам се, че хората в екипа или могат да се грижат сами за вътрешната си истина или ще помолят и получат подкрепа от другите за това да я открият. Мисля си, че сме не само екип, който действа заедно, а група, в която всеки намира ресурс за личното си и професионално израстване.’
Баланс между това, което искаме и това, което има да се случи
Да разпознаем какво е ‘живо’ – това е друг от водещите принципи на работата ни. Малко са нещата, които ‘трябва’ да се случат. По-скоро отделяме време и енергия да открием какво ни е важно в дадения момент и тогава по-лесно влагаме енергия в неговото осъществяване. Това означава, че контролът и планирането в традиционното разбиране са по-скоро заместени от търсенето на актуалното за екипа и организацията. По този начин възниква и програмата ни от обучения и курсове. Доверяваме се на това, което има да се случи, без да спираме да работим по проектите, които считаме за важни за нас. Вместо да развиваме умения и системи за контрол и проследяване, се съсредоточаване да развиваме уменията си да улавяме и разпознаваме смисъла.
Срещите ни нямат план за обсъждане (дневен ред), който следваме. Имат въпроси от рода на ‘Кое е най-важното за организацията за следващия месец?’, ‘Как темите, които поставяме са актуални за нас в момента?’, ‘Кое действие би ме вдъхновило най-много да се включа на подобно събитие, ако някой друг ме покани?’. Срещата свършва, когато ни свърши времето, което можем да посветим на срещата и решенията, които сме взели може и да не са тези, които ни се искало, но са достатъчни, за да предприемем действия.
Такъв начин на работа изисква да можеш да удържаш едно високо ниво на несигурност и непредвидимост и да, за някои хора и в екипа води до фрустрация. Ценността е в практиката да живеем свързани с това, което се проявява в живота ни и да следваме енергията си нашата, на групата, на живота… Така нещата опират не до това какво правим, а как го правим.
Всеки проект, който стартираме би трябвало да носи в себе си силната лична мотивация на този, който го инициира и усещането за смисъл и в случването и в неслучването му по желания начин. Идеите и темите, в които има енергия се усещат веднага при връзката им с хората, за които са. Понякога постоянстваме в теми, в които няма много енергия отвън, защото има вътрешен път, който всеки извървява с една тема. Не всичко се мери с отклика на тези, за които е замислено. ‘Какъв е смисълът за мен с това начинание, независимо от крайния резултат?’ е много по-важен въпрос от ‘Как да успеем с този проект?’. Понякога неуспехът е най-истинският ‘успех’, но не във външен, а във вътрешен план.
Целта е в намирането на смисъл
Нормално е бизнесите да се фокусират върху ефективността и финансовите резултати. Нашето усещане е, че такъв фокус ни ограничава и пречи да видим цялостността на това, което правим. Мерим резултатите не само с видимо постигнатото, но и със смисъла, който ни е донесло направеното. В центъра на бизнеса са смисълът и осъзнаването, а не толкова каква печалба сме реализирали. Въпросът е колко живот и смисъл съм вложил в това, което правя, а не колко усилия съм вложил. Печалбата е само един от параметрите, който определя какво правим и как го правим. Ако няма печалба и няма личен вътрешен смисъл да продължаваме да правим това, което правим, разбираме, че имаме да променяме нещо.
Опитът показва, че в това, в което има истина се случва и на тези обучения и семинари идват хора и съответно реализираме и печалба. Когато правим това, в което намираме личен смисъл, то винаги привлича хора, с които да се случи удовлетворяващо. Ако не привлича тогава се замисляме дали външният смисъл отговаря на вътрешния ни смисъл. Неизбежно е сравнението с принципите на метода Технология на отвореното пространство, който преподаваме в някои от курсовете си – ‘който и да дойде е правилният човек’ и ‘когато и да започне е правилният момент’.
‘Чувала съм коментари, че правим прекалено много неща, че за да е бизнес това, което правим ни е нужен фокус. Как да обясниш, че смисълът не може да се предвиди? Правим това, което усещаме за правилно и идват тези, за които е правилно също. Имаме курсове с един, двама и трима човека, имаме и такива от по 50… Смисълът не се определя от бройката. Имаме и курсове, които се случват на всеки няколко месеца и такива, които са имали едно издание… И това е ОК и така и трябва да бъде когато избираш връзката със себе си и с живота да те води.’ казва Еми.
Приятели или колеги, ефективност и изненада?
Начинът, по който работим в Академията често размива границите. Не винаги разбираме кога работим и кога имаме свободно време, кога сме колеги и кога – приятели. Ролите са размити. Тази статия например започнахме да пишем по време на гостуване на Тони при Еми, докато играхме с дъщеря й и обядвахме със семейството й. От една страна това дава голяма свобода, креативност и гъвкавост, а от друга не винаги сме в комфорта на познатото.
‘Трудно е да пишеш докато едно две годишно момиченце иска да му нарисуваш езеро с патета… Но покрай общуването с емпатия с нея се ражда и статията за родители за възможното съдействие между тях. И статиите, които пишем се оказва, че са две, а не една. Вие ми кажете това ефективност ли е? И възможна ли би била по същия начин в спокойната обстановка на който и да било офис?’ размишлява Тони.
Срещи с център
Стремим се срещите на екипа ни да имат в центъра си въпрос, което ни позволява да разграничим оперативната част от свързването и откриването на общото. Преди да пристъпим към обсъждане на чисто работните въпроси, винаги правим т.нар. check-in – кратко свързване чрез въпрос в началото. Това ни позволява да разберем къде се намира всеки от екипа и кое е важно за него/нея в този момент. Оттам нататък е много по-лесно да взимаме конкретни решения и да действаме по тях. От друга страна използваме въпросите като център на срещите, за да запазим усещането, че изследваме и откриваме нещо ново всеки път когато разговаряме, а не просто провеждаме задължителни редовни оперативки. А добрите въпроси ни позволяват точно това – да влезем в дълбочината на някоя тема и да се изненадаме дори от самите себе си.
Ключът: личната практика на свързване със себе си
Въпреки, че описахме организация, която работи без стриктни правила и ограничения, е важно да се отбележи, че способността да работим в такава среда на непредвидимост изисква много лична работа, около това да можем да се центрираме, да сме тук и сега и да сме в баланс първо със себе си. Макар и да изглежда като по-лека задача от това да контролираш, поставяш правила и прочие, всъщност това е нещо, което отнема много време и енергия. Именно то стои в основата на предизвикателството пред нас и всички други организации в които смисълът води пред предвидимостта.
Ако трябва да обобщим написаното, то би било с думата цялостност – правим това, което усещаме, че има смисъл за нас, с вярата, че има смисъл за другите, с темпото, което животът поднася и в колкото се може по-пълен унисон с вътрешното ни усещане. Именно това ни кара силно да вярваме, че подобен на описаното дотук е начинът, по който ще изглеждат организациите и предприемачите на бъдещето.
Без да е лесно все още сме вдъхновени да продължаваме да го изследваме и откриваме в практиката!
–
Антон Вълков, Емилия Илиева-Крайнова